Колкото и след пускането на филма по екраните Кинг да твърди, че заглавието на филма определено трябва да бъде сменено на "Сиянието на Стенли Кубрик", сюжетната конструкция от бестселъра му е в общи линии запазена. Писателят (и възстановяващ се алкохолик) Джак Торънс (Джак Никълсън) приема да работи като пазач в луксозен уединен хотел през зимния нетуристически сезон. Той се премества в привидно празната сграда със семейството си, съставено от плахата му съпруга Уенди Торънс (Шели Дювал) и сина му Дани (Дани Лойд), който притежава специална паранормална дарба, "сиянието". Фактът, че хотелът се явява сц
ена на предишно кърваво убийство и че е построен върху индианско гробище, би трябвало да наведе семейството на известна доза... резервираност и съмнения относно безопасността на пребиваването в него, но единствената персона, която сочи с пръст към това, е Тони, "въображаемият" приятел на Дани, който говори посредством пръста на момчето... Излишно е да се споменава, че като цяло щеше да е добре, ако семейството беше послушало пръста на Дани.Личи си, че в сюжетно отношение се съдържат елементите за конвенционален слашър (малка група от интимно свързани хора, които са затворени в мистериозно пространство и ще бъдат тероризирани и измъчвани), който би могъл да бъде предаден на широката публика под формата на традиционната готическа хорър история. Кубрик пренебрегва тази възможност, интересувайки се от радикално различни неща в историята и я обработва със стил, дефинитивно различен от този на Кинг. Докато в историята на Кинг чудовищните елементи (предимно призраци) са класическите създания от мрака и сенките, то Кубриковите чудовища се коренят във вродено злата природа на човешкия вид, която е изобличена на светло. Адаптирайки материала по такъв начин, Кубрик изхвърля завидно количество от хорър машинарията на романа (конкретни призрачни прояви, странно-държащи се оси, демоничен асансьор) и се опитва да сътвори нещо почти невъзможно за жанра, а именно – да представи ужаса по студен, пресметлив, прозаичен, злободневен дори маниер, наблягайки на някаква баналност, кореняща се в злото. И опитът се е оказал успешен: Сиянието е филм, който смело и уверено крачи по онази тънка граница между свръхестественото и социо-психологическото, оставяйки зрителя дълбоко ужасен и потресен.
Истината е, че произведението е страшно и под формата на книга, и под формата на филм, при все поради причини твърде радикално различни. Стивън Кинг работи с всички добре познати и изпробвани готически елементи, докато Стенли Кубрик се придържа към завоалираното и към идеята, че най-ефективно зрител може да бъде стреснат, когато вижда малко и не разбира напълно всичко, което му се показва. Самото усещане за необяснимост и ирационалност е обезпокояващо за човешката психика и осъзнал това, Кубрик си играе добре с нея, като я подлага на сюрреалистични картини, звуци, внушения.
Освен вече споменатото захвърляне на голяма доза от стандартните Кингови плашещи елементи, филмовата версия съдържа и друга огромна разлика, дискутирана безбожно много през годините. Докато в романа образът на Джак Торънс се спуска бавно, но сигурно в бездната на лудостта, то филмовият Джак е напълно превъртял
още в самото начало. Колкото и да се водят спорове дали подобно схващане не се дължи на присъствието на самия Никълсън във филма и леко психарския му ореол (Кинг е бил твърдо против идеята Никълсън да играе Торънс), когато изгледате Сиянието не може да не забележите, че освен налудничавостта, прозираща зад магнетичния поглед на Джак, самият сценарий не си дава особен труд да убеди зрителя, че няма нещо смущаващо в съзнанието на главния герой. А това вече трансформира филмовия Джак в един много по-различен Джак от този в романа, като му отрежда и една по-друга позиция в сюжетен аспект. Върху него тук е проектирана идеята, че в ума на всеки средностатистически съпруг и баща живее чудовище, заченато от всекидневния стрес и напрежението, създадено от заобикалящото го общество. Хотелът събужда това чудовище и то побеснява с цялата енергия, набирана през годините на стаяване. Този неконтролируем бяс е породен от неосъществеността на Джак и като кариерист (той страда от писателски блокаж), и като глава на семейството (алкохолизма). А същият този бяс, вече вилнеещ из коридорите на хотела, е пресъздаден по незабравим начин от Джак Никълсън, чието изпълнение ще ви достави огромна доза наслада и настръхване, особено като стигнете до онази сцена, в която той произнася иконичната реплика "Here's Johnny".Колкото и това да е най-вече филм на Никълсън от актьорска гледна точка, Шели Дювал е изключително удачно попадение като стресираната съпруга на подивелия писател, която към края на филма е принудена да потърси в себе си някакъв сорт сила, посредством която да спаси себе си и сина си. Във филмовия сценарий този образ също е маркирано различен от книжния си еквивалент, който е борбен и зареден с виталност. Логически погледнато, по-добрият образ е филмовият, но не ми се иска да спойля с твърде много разкриване на сюжета, така че ще спра дотук. Изпълнението на Дани Лойд е ужасно ефективно и адски зряло като детето със специална дарба, макар че вероятно най-култовите му сцени в Сиянието са тези, в които той мълчаливо кара велосипеда си на три колела из обширните празни коридори и мрачни хотелски стаи. Всъщност кадрите на тези безкрайни коридори отразяват един от най-любопитните технически аспекти на филма. В тази продукция Кубрик
за първи път решава да използва т.нар. steadicam – стойка за кинокамера, изолираща движението й от движенията на самия оператор, целяща по такъв начин да подсигури плавен продължителен кадър, който да не се размазва или трепти, дори когато операторът се движи рязко. Докато подобен подход се използва традиционно за внушаване на осезаемо усещане за свобода, в Сиянието е употребен за постигане на противоположното – героите са държани в едно безгранично пространство, което е херметически затворено и колкото и те да избират сами накъде да се движат, пътят им е предначертан, защото самата архитектура на хотела ги принуждава волю-неволю да я следват. Вътре в този своеобразен лабиринт (който има своя външен еквивалент в градината, обграждаща хотела) героите повтарят всеки ден едни и същи действия, не водещи до никаква конкретна цел, което от своя страна подсилва значително усещането за безграничност и безтегловност, събуждайки параноя и клаустрофобия у зрителите.
Връзката хотел-лабиринт/градина-лабиринт подчертава един от основните мотиви, употребени от Кубрик, а именно допелгенгер, или идеята за двойник. Други подсилващи я образи са привиденията на двете сестри Грейди и най-вече многобройните сцени с огледала и отразените фигури на Джак и Дани. Първият път, когато Дани "вижда" и си "комуникира" с "Тони", той се намира пред огледало, а винаги когато Джак "общува" с хотелските привидения, отразяващи повърхности са в близост до него. Което би могло да наведе зрителите на една любопитна хипотеза – възможно е и бащата, и синът всъщност да говорят сами със себе си (независимо дали поради свръх-развинтено въображение или психически отклонения) и хотелът да не е населяван от никакви призраци, като двойните образи, лабиринтите и огледалата служат за представяне на шизофреничната природа на човешката личност. Каквото и да е действителното обяснение, кадрите са визуално стъписващи и операторската работа на Джон Алкът впоследствие е боготворена от критици и имитирана от колеги.
С изумление открих, че най-запомнящите се елементи като диалог и като образи в Сиянието не са заемки от литературния предшественик, а са специално създадени за филма. В романа не можете да откриете нито една от най-цитираните реплики принадлежащи на филма, както и нито една от най-култовите сцени, тиражирани в поп-културата. Това също превръща филма в едно произведение, което е ужасно независимо от оригиналното и което живее собствен живот. Свързващото в случая е финалната цел на двете – да ужасят и вцепенят публиката максимално.
Не се опитвам да изкарам творението на Кубрик съвършено или безгрешно. Ръка за ръка с невероятния начин, по който е разказано, вървят доста грозно зеещи негативни черти, най-патологичната от които вероятно е
наличието на сюжетни грешки и дупки в наратива (например събитие, за което първоначално е споменато, че се е случило 6 месеца по-рано, а после – 3 години по-рано). Но актьорските изпълнения и безупречната режисура, която се е погрижила и за най-дребния визуален детайл и е създала една от най-запомнящите се атмосфери, са така интензивно мощна комбинация, че съм склонна да сложа грешките и пропуските на заден план. Твърде малко са хорър филмите, които успяват да се занимаят с проблеми като домашно насилие, расизъм в САЩ (има доста символика в Сиянието, свързана с местоположението на хотела) и с безчовечността, кореняща се в психиката. Това изконно зло у човек винаги е привличало Кубрик като тема. Нормално, тъй като все пак той е бил всеизвестен мизантроп, а и не мога да не призная, че в известен смисъл това, че аз самата съм мизантропски настроена има общо с огромното ми обожаване на филма и поставянето му в триадата ми за най-съвършени хорър филми, към която още принадлежат Бебето на Розмари и Екзорсистът.
Най-любими сцени: