🗞 Новият брой на Капитал е онлайн >>

Музиката на живота за начинаещи

“Пет леки пиеси” (Five Easy Pieces) - САЩ, 1970, реж. Боб Рафълсън; 95’

Бюлетин: Вечерни новини Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Какво се случва: Робърт Ероика Дюпи (Джак Никълсън) е на 30, работи на петролна сонда в Тeксас, вечер пие бира, играе боулинг, сваля бързи момичета и се прибира в караваната при простодушна келнерка с добро сърце (Карин Блек), мечтаеща да стане кънтрипевица. Кръстен на третата симфония на Бетховен и с баща музикален гений, той е бивш брилянтен пианист, изоставил кариерата си преди три години. Боби се смее шумно и заразително като дете на най-обикновени неща, обича живота, какъвто се случва, и е специалист по заминаванията, щом нещата се усложнят. Случайно научил, че баща му умира, той тръгва с кола и вече бременната си приятелка на север, срещайки по пътя архитиповете на обикновената Америка от 70-те. В богатия бащин дом на семейния остров опитва обречена любов с годеницата (Сюзан Анспак) на преуспелия си скучен брат музикант, после поема към следващото бягство.

Какво се помни: Моментите, когато Никълсън материализира раненото дете в своя герой и спокойните дълги кадри на Боб Рафълсън, оставящ смисълът да се утаи в детайлите. Умореният поглед на Никълсън с бира в ръка, съгласяващ се, че фалшивото пеене на Карин Блек е досущ като на любимата є кънтрипевица. Пътната сцена с двете влюбени стопаджийки, извадени като от Керуак, които са тръгнали за Аляска, защото там е “по-бяло и по-чисто”. Невъзможният в американски филм сюрреалистичен епизод, когото при поредното задръстване Джак Никълсън изпълзява от колата, качва се на камиона с мебели отпред и започва да свири Шопен върху привързания раздрънкан роял. Камионът тръгва, а той продължава да удря клавишите до сливането си със залеза в един от най-отчаяно поетичните моменти в киното. Използвайки отсъствието на брат си, Никълсън сваля годеницата му, изпълнявайки виртуозно Бах в празната къща. Когото тя развълнувана пада в прегръдките му, той хладно є казва, че това е само една от петте леки пиеси от детските му уроци по пиано и на 8 години е бил много по-добър. Разплаканият Никълсън, разхождащ количката с парализирания си баща в хладното утро, търсещ прошка за бягството от таланта си и дома: “Татко, и двамата знаехме, че не съм толкова добър.” Баща му не може да го чуе, изповедта е закъсняла и безсмислена. Отново по пътя с Карин Блек на финала: на поредната бензиностанция Робърт Ероика Дюпи прави това, което може най-добре - зарязва жената, колата, сакото и всичките си пари, спира натоварен с дървени трупи камион за Аляска, качва се и казва на шофьора, че иска да отиде на едно по-студено място. “Там, където отиваме, е студено като в ада, мистър”, е отговорът. Място в историята: Основополагащ филм на освобождаващия се от студийните стереотипи Холивуд от ранга на “Абсолвентът” (1967) и “Волният ездач” (1969). Първата зряла роля на Джак Никълсън, съдържаща цялото му бъдещо амплоа на неиграещ, а живеещ в кожата на героите си актьор. Сценарият използва действителни случки от живота на канадския класически и джазов пианист Глен Гулд.
“Пет леки пиеси” стига по-далеч от “Волният ездач” в ревизията на най-американския мит - бягството към свободата, пътят като спасителна възможност. Иронията в живота от заминавания на Боби Дюпи е, че товарът му със страхове, вини и напуснати любови продължава да пътува с него. В годината на “Патън” (1970) филмът има 4 номинации (продукция, сценарий, главна мъжка - Никълсън, и поддържаща женска роля - Карин Блек) и нито един “Оскар”. Разбираемо след анархистичното взривяване на толкова свещени клишета - неуправляем централен образ, с когото зрителят не се идентифицира, антихепиенд. Играч на мача: Бунтарският тандем Рафълсън и Никълсън. Срещат се във “Волният ездач”, единият продуцент, другият с паметното камео на пиянстващ хипи-адвокат, пребит от червендалестите градски еснафи. Работят заедно в още пет проекта, най-прочутият от които е “Пощальонът винаги звъни два пъти” (1981). Режисьорският стил е на отстранено наблюдение в хладно конструирани кадри, вниманието е към детайлите, оголващи характера, а не към външното действие. Рафълсън започва като диджей на военна радиостанция в Корея, после е част от телевизионната бийтгрупа The Monkees, с която снима психеделичния си и скандален дебют Head, който кинокритиците така и не му прощават. Сред разрушителите на митове от 70-те години той стои редом до Копола и Олтман, но без техните жанрови омекотители.

С една дума: Бягството е невъзможно, когато капанът е самият живот.

Филмът може да се види в кино “Одеон” на 16.03 (събота), 17.03 (неделя), 21.03 (четвъртък) от 14.30 ч и на 20.03 (сряда) от 19.30 ч

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал